Забележителности

в България

Категория : Интервюта

Коледните символи

Share/Bookmark

Развитието на коледните традиции е повлияно от приносът на всеки народ. Всяка традиция и култура, разполага с най-различни символи и обичаи. Всеки християнин празнува Рождеството Христово спазвайки своите обичаи.

Но има три основни символа на коледните празници, които са универсални са всеки бит, култура и религия. Това са коледното дърво, коледната звезда и коледния чорап.

 

 

Коледното дърво

Коледно дърво

Смята се, че обичаят води началото си от Германия. Според една от най-старите легенди разказва, че един британски монах и мисионер Свети Бонифас, изнасял проповед за Рождество Христово на едно племе германски друиди в околностите на град Гизмар. „Апостолът на Германия” отсякъл едно дъбово дърво, за да убеди идолопоклонниците, че не е свещено и неприкосновено. Падайки обаче, дървото смачкало всички храсти, с изключение на една фиданка на малка ела. За да спечели неверниците, Бонифас обяснил случилото се като чудо. Той им казал: „Нека елата бъде наречена „Дървото на детето Христос”. Оттогава всяка година в Германия се посаждали елови фиданки.

Историята на съвременната коледна елха отново започва в Германия, но за пръв път е изнесена като обществено достояние във Финландия през 1906 година, а 6 години по-късно и в Ню Йорк.

Коледната звезда

На всеки връх на коледната елха поставяме една коледна звезда. Тя символизира големите надежди на хората за по-добро бъдеще. Историята и се свързва с раждането на Христос.

Коледен чорап

Коледно чорапчеОт векове датира традицията да се оставя чорапче, което дядо коледа да напълни с лакомства и подаръци. Според една от легендите Никълъс (Свети Никола) бил син на християнски родители в Турция. Като епископ на град Мира, той бил многообичан за щедростта си. Никълъс знаел, че много хора в неговата енория са бедни и идвайки от богато семейство, той често се опитвал да им помага. Всяка коледна вечер предтечата на Дядо Коледа посещавал къщите в енорията си, за да се увери, че всяко дете ще има подарък. В тези дни както и в някои части на света днес, имало традиция, според която всеки баща трябвало да осигури зестра на дъщеря си или дарове, които да даде на младоженеца и неговото семейство. Жена без зестра не можела да се надява да се омъжи. Никълъс чул, че дъщерите на един мъж в селото нямали зестра, а много искали да се омъжат. Когато отишъл в техния дом, той видял, че на простора били оставени вълнени чорапи да съхнат. Тайно поставил достатъчно пари във всеки чорап, за да подсигури тяхната зестра.

ПРОЧЕТЕТЕ ЗА ПРЕКРАСНИТЕ БЪЛГАРСКИ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ.

Боряна – българската кукла Барби

Идеята е на Людмила Кацарова, на която не и харесва идеята за оскъдната рокля и пластмасово тънко тяло на популярната кукла Барби. Така се ражда идеята за популяризиране на българска кукла, вдъхновена от бита и традицията на различните български региони.

Кукла БорянаСъздава първата, която нарича Боряна – облечена е с носия от ихтиманския край, а материалите са кенар, шаяк, вълна, лен и други естествени материали. Тъканите са характерни с трайните си цветове, пъстрота и здравина. Люси споделя, че не може да се купи съвременен плат и да се направи носия, която да излъчва старинен дух. За това в своите колекции използва стари прежди, изкупува от селата останали по ракли дрехи и носии.

БорянаМладата българка е вдъхновена от облеклата в различните райони на страната, обикаля музеи и етнографски изложби, покорена е от красотата на българската традиционна дреха.

Отнема доста време изработката на една такава кукла, но тя едно по едно пресъздава всички пъстри и разнообразни облекла от различните региони. За произведенията си Люси шие бели ризи от кенар, литаци от шаяк, пъстри вълнени чорапки, бродира на ръка. Телата на куклите-сувенири се изработват от дърво. Ръцете на играчките са изработени от глина и стилизирани с бои. Лицата също са от глина и са им придадени специфични изражения чрез майсторско изписване с темперни бои. Косите са сплетени на плитка и пресъздават буйната коса на българката. Дължината на куклата е около 40 см. Всяка държи стомнички от грънчари, менчета от ателиетата в Етъра и други автентични, характерни за българската традиция аксесоари.

На снимката вляво пред обектива на http://zabelejitelnosti.info позира младо момиче с Добруджанска носия, вдъхновено от делото на Люси, което с гордост и почитание носи българската носия!

Поклон пред патриарх Максим

български Патриарх Максим

Патриарх Максим

 Роден през 1914 год. в село Орешак (Габровско), под името Марин Найденов Минков , израснал в обикновено селско семейство. Будно дете, още от малък изпъква с добродетелта си и обичта към църквата.

Едва на 13 годишна възраст, напълно убеден в призванието си, постъпва в Троянския манастир. Показва качества и след време завършва духовната Семинария в гр. София, където става и преподавател в Богословския факултет. През 1941 година е ръкоположен за йеродякон.

От там идва в Светия синод и през 1971 година единодушно е избран за патриарх на Българската църква, на който пост вярно и всеотдайно служи 41 години. Според устава на БПЦ патриархът е едновременно и Софийски митрополит.

Целия му живот е посветен на православието и съхраняването и утвърждаването на духовността в бурните години на прехода между двете хилядолетия.

През всичките тези години на служба патриарх Максим успява да съхрани любовта на народа и единството на църквата. Прави много за обединението на българската църква.

Негова е заслугата да бъде дадена на българската общност църквата, която се намира в Рим на площад „Ди Треви”. Това става след посещението на папа Павел II в България, където е радушно приет от Максим в сградата на Светия синод. Това от своя страна обединява католици и православни по цял свят.

църквата в Рим "Св. Викентий и Св. Анастасий"

“Св. Викентий и Св. Анастасий”

През целия си жизнен път се ползва с доверието и любовта на народа.

Целият му живот е отдаден на българския народ – това личи и от последните му думи – макар и немощен, но все още в съзнание той казва „Благославям България и българите”, след което предава Богу дух. Това са последните му думи. В 3.30 часа на 6 ноември почива в Правителствена болница.

Патриархът е водел много скромен живот. Никога не е забравял от къде е тръгнал и своя роден край. Всяка година на рождения си ден посещавал Троянския манастир.

На следващия ден от смъртта му отварят завещанието , в което патриархът моли да бъде погребан в Троянската Света Обител и оставя всичките си неща на църквата. До сетния си час той не забрави своя народ, своя роден край и от къде е тръгнал.

ПОКЛОН ПРЕД СВЕТЛАТА ТИ ПАМЕТ!

За живота нема рецепта. Требе да си нагаждаш и да откраднеш от него нещо за себе си. Ето, я съм вече на 93 години, живея в село Борика, там, дето съм си свикнал и се радвам, че мога да гледам слънцето още един ден, и още веднъж, днес, сега …

(статията е на Трендафилка Раева, публикувана от списание Happy Weekend – едно прекрасно четиво, което за съжаление вече не може да се намери по магазините)

selo BorikaТова е историята на Петър Джамбазки, роден 1912 г. в село Борика, живял един труден, но изпълнен с радости живот. Той ни вдъхнови да погледнем на неговот така прекрасно родно място като на една незаменима туристическа дестинация, за да се опитаме да разберем каква е тайната на щастливия му живот.

„Кръстили са ме Петър Джамбаски. 12-та година съм раждан, а 44-та бех на фронта. Идохме при Сръцин, отамока до Стражино, Куманово, Скопие.

Не вярваа ората от селото, че ще се върна жив. Некои от нас изпомреа. Войната никой не я преживева лесно. Всичките ми приятели от това време ги помна и нема да ги забрава доде съм жив.

Ама, почерпи се де, нали си мо гостенка! Приготвил съм масичка и бонбони, вземи си нема да ме подядеш. Аз мога през това време да ти попея. Бех и си останах веселяк. Това ме е запазило през годините. Така си мисля поне…

Като млад бех голема киселица. Аресвах момите, а пък какви убави дреи имах само, купени от самоковските евреи – кадифен каскет и зелен панталон от офицерски плат! Нагодих си после и сине чорапе като калци и бели платненки. И това не е всичко. Като се нагласех с гиздава риза, пошивена с червени свилени пискюли, за двеста лева ушита, и си сложех шарена жилетка на модерни цветчета, на машина уплетена, тръгвах с приятелите по околните села.

Летно време по съборите много вървееме. На хорото играаме, запознаеме се с некое момиче, залюбиме се, бееме щури, бетер от вас. Кой не знае да люби, защо му е да се зафаща?

Помня със Стоян Денкин как отидохме във Веринско на празник. От Черньово дойдоха две моми, плетачки били. Ама колко красиви, и до днес са пред очите ми. Авера ми се запозна с големата, а я аресах по-мъненкото. Заведохме ги на сенката под боровете. Едната избега, нищо че бе с по-богатия от нас, но моята – не. Немал съм имане, кой ти гледа, кога е влюбен?

Любов, който я усети, честит е!

Моята жена ми е от селото. Не я даваха, но ние се оженихме. После заедно много се трудихме, направихме си къща и отгледахме три деца. Никога не съм седел айлак и съм голем мераклия домът ми да е нареден.

Едно време произвеждахме всико и знаехме какво ядем. Най-добре е да си заколиш яре, прасе, да си сипеш млеко сутрин, а вечер да си пийнеш по една ракойка с шопска салата. Тя тая салатка си я знаем, че я има, откакто светът е бил създаден.

Жената, Парашкева се казваше, остави ме вече сам и за нея мога да кажа, че е любовта ми, намерих я некога и останах честит. Сега мога да си отида благословен.

Тя от малко нещо готвеше много убаво. През зимата като направи свинско със зеле, леле мале …, пръстите си облозвааме. Печеше баници, зелници, тутманици, събираше децата. Две щерки имаме и един син. Внуците, ако ти ги изброа, стигат до двайсет.

Внук ми е в Америка, там е ръководител на танцов състав. А едната ми дъщеря требе да я знаете. Тя е Йорданка Петрова и пее народни песни навсякъде.

Целият ми живот се завъртя около сватби, кръщенета и погребения. Той е в албимите, които съм запазил.

Питат ме хората от града как се доживева до почти сто години. Ей така, седа си в Борика, сред гората, до приятелите, на спокойствие, чист въздух и сред коне, много коне. Седа и чакам да дойдат при мен децата, да ме видат. Виждам в мислите как тичат боси по поляните, изпотрошили си краката, как играят на джелик, ритат топка от говецди косми, с пепел залепени, или бутат тиква с мушнато дръво от слънчоглед в средата и на количка направено. В училището играят на дувара, а аз ги гледам и им се радвам.

И ден ще ги дочакам, за да ги посрещна и да им е отворена вратата на бащината къща.“

(специални благодарности на Тр. Раева за неверотното интервю)

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

ПРОЧЕТЕТЕ И ЗА ДРУГИ ПРЕКРАСНИ СЕЛЦА И ПО-МАЛКО ИЗВЕСТНИ ДЕСТИНАЦИИ В БЪЛГАРИЯ